По отношение на държавните институции има няколко проблема.

Първо, притеснението на персонала, е че децата няма да слушат, ще се разсейват, разстройват. Ако се пусне един родители, всички деца ще поискат и техния да присъства. Тези процеси стават трудни за обуздаване в група от над 30 деца и един преподавател.

От тук и идва и второто- притеснението на персонала как да се държи и какво да говори на децата, така че да изглежда приемливо за родителите- и тук критериите са различни- едни искат по- строго, други не, за едни една забелжка може да е терор, за други е наложителна. Тук някъде стои и въпросът за камерите- какво всъщност ще наблюдаваме, какви ще са критериите? Но, за да няма лутане и подклаждане на тревожността, трябва да има правила, върху които да се опрем и да можем да оценяваме какво е редно и правилно, и какво не.

Трето, страхът на персонала от присъствието на родители вътре е засилен и заради липсата на възможност преподавателите да импровизират. Налагането на определена схема, по която да се действа, обем от информация, занимания и ритуали под час, които трябва да бъдат изпълнени, допълнително усложнява нещата.

Дали може да бъде по друг начин?

Да, при положение, че имаме среда, близка до семейната, в която децата получават свобода да експериментират в малка група, в която бързо се опознават и всяко намира своя начин да отпочива, да разтоварва напрежението и да се забавлява. В такава група адаптацията става по- бързо, присъствието на родител не тревожи децата, защото те се чувстват сигурни в средата, в която са и сред хората, които се грижат за тях. Разбира се, има смущение на сами процес- децата често проявяват любопитство около присъствието на нов човек, и според спецификите си- някои искат да привлекат внимание, а други ги е срам. Но тези процеси са лесни за овладяване в малката група, в която вече има изградено взаимно доверие. И дори, присъствието на нов човек може да бъде включено в процеса на възпитание и обучение.  Оформящия се разговор около това защо е нужно точно той да е тук, с какво се занимава, защо неговото дете има необходимост от него, могат да формират интересни разсъждения, които спомагат за така често обсъжданите, но изместени от центъра на българската образователна система, емоционална и социална интелигентност.

Какви са правилата, за да може един родител да остане в групата- той трябва да може да се въздържа и да стои седнал на удобно място, до което детето му да може да стига, когато е необходимо, да не се намесва в процеса, в който децата са въвлечени от възпитатели и преподаватели. Звучи лесно?!

Тук обаче възникват редица проблеми, пред които е изправен българският родител- първо, има очакване как трябва да изглежда едно пространство, което предлага целодневни занимания за деца и съответно процеса в него. Обикновено идеята е, че това едно чисто, подредено и спретнато място, в което децата са усмихнати, послушни и тихи , седят на столчета и се занимават с редица образователни и полезни, на пръв поглед,  дейности. Второ, персоналът е съставен от педагози, които издават заповеди, а децата ги следват и изпълняват. В общи линии това е картината, която се опитват да внушат за правилна от държавните ясли и градини и която негативно повлиява на родителските нагласи и избор.

Какво се случва, когато това очакване не е оправдано- крайният резултата е заключението , че на това място не се случват добри неща, че не е хубаво за детето и няма да се научи на нищо.

Самият факт, обаче, че вие сте вътре, че сте допуснати и че няма разстроени от присъствието ви деца ,е вече показателен за един групов процес, в който те се чувстват сигурни и приети, а това е гаранция за наличието на едно естествено учене, продиктувано от тяхното желание.

 Автор:
Яна Мандажиева,
психолог и управител
на Център за ранно детско развитие
"Корабче с крила"