Изневиделица в социалното и медийно пространство се появи едно видиео. Видео, което избягвах да гледам, до момента в който толкова се заговори и завъртя, че не устоях на изкушението да видя и аз какво точно прави тази жена- акушерка, медицинско лице? Не можах да го изгледам до края и не мисля, че има нужда, за да ми стане ясно още от началото, че меко казано, нещо не е наред. Появиха ми се въпросите и продължават да изникват нови около това колко  е модерно и сензационно всичко да се показва под формата на клипчета, които всеки гледа с воайорско- садистична наслада, до колко е подходящо да се показва така човешкото страдание, защото това бебе не е просто бебе, то е дете на родителите си, плод на тяхната любов и желание и просто отказвам да приема мисълта, че те са видели това видео, споделено от всеки, коментирано от всеки, познат и непознат. Поредната сензация, които повдига тежки въпроси, но не само за състоянието на родилните отделения, а и за моралната отговорност на всеки от нас, за зачитането на правото на избор, на правото да бъдеш родител в тази страна, на правото да решиш дали детето ти да бъде "разнесено" по всички постове и блогове. За журналистическата етика не искам и да коментирам - при положение, че всеки поства подобно нещо и си мисли, че има право, то тогава какво значение има кой го е постнал първи. Наслаждението да гледаш как някой страда докато ти сладко си похапваш, е часто от нашето консуматорско поведение. И някои за пореден път ще кажат "Това е положението!" 
             Акушерката била с "бърнаут", имала психологичен проблем, се изказаха "компетентно" и клиширано колегите психолози. Постфактум коментари са доста лесни и лицемерни, а присъствието и настояването за промяна са кауза, с която на никой не му се захваща. Защото всеки знае, всеки е виждал, всеки познава жени, които са имали тежки преживявания по време на престоя си в родилните отделения. От скоро се заговори за това, някои жени се усмелиха да споделят своя опит и преживявания. И за жалост, не става въпрос само за АГ отделенията, незачитането на правата на пациентите е масова практика по всички отделения в цялата страна. С ужас си спомням как една сестра ме караше да си слагам по-бързо инжекцията с инсулин, да забивам по-дълбоко иглата, как ми крещеше и се държеше с мен по-скоро като с куче, а не с дете. Тогава бях на 13, сега съм на 31, но от тогава нещата не са помръднали...
"Това е положението!" - репликата, която се чува от всички страни и от всички ъгли на нашата малка България. Защото по ъглите и по дупките са запратени всички "доволни" граждани на тази страна. Стига да има какво да хапват, да си пийват, да ходят до Мола и да се включат в едно-две безплатни мероприятия, хората са доволни, сити, и задоволяващи се да мърморят пред телевизорите, а вече основно и само в социлните мрежи. 
"Това е положението!" - започва още от детската ясла. Другите деца реват, това е положението, но ти ще си играеш. Другите деца не могат спят, но ти ще спиш. Другите деца не искат на гърне, но ти ходи! Дресировка и обучение, модерни тренинги още от раждането. Може би с 10 правила детето ще е най-щастливото, а покрай него и родителите му. Какво тук значи някаква си личност, какво значи да си различен, да си толерантен?! На това му се казва социализация!
Но "Това е положението!" на садо-мазохистичната игра със законите и Държавата като абстрактни понятия. Мога да си пуша на детската площадка, това не е вредно за никой, но щом са ми казали, пред страх от най-опасните болести, ще ваксинирам, и щом го правя аз, ще го правят всички родители, а иначе като си пафкам на детската площадка, това си е в реда на нещата!
На "Това е положението!" съм бясна, защото то обяснява всичко в тази страна от масовата консумация на кебапчета и кюфтета, до побоя над едно пеленаче! Защото всичко остава запечатано само в това пространство, от което колкото можеш да вземеш, толкова те и ограбва, с наивното очакване за активност извън реалността, активност, която отчитаме онлайн, и която рязко спада оффлайн! 
Бясна и неутешима съм, реве ми се, яд ме е на тези хора...Същите, които имат претенции да разбират, същите, които определят какви да са грижите за здравето ми, същите, които казват каква да е заплатата ми, същите, които стоят и повтарят "Това е положението!" докато дърпат с облекчение и наслада от поредната цигара! 
Но страстите орални на никой не са чужди..Бебета ще си останем, малтретирани и подхвърляни още от първите дни, свикнали, че животът е постянна мъка, трепане, бачкане, трагедии, пот и сълзи. Травматизъм, който искаме да предадем и на следващите поколения. Здрава им гърбина, за да устоят на това изкушение. Защото е вярно, че смъртта дебне отвсякъде, но до нейната пропаст има разстояние, което наричаме живот!