Защо в повечето институции и дневни центрове за работа с деца не допускат родителите до процеса?

В практиката е доказано, че много често тревожността на родителя, който директно наблюдава детето си, се покачва, вместо да се понижава. Това се дължи на предварителните представи и идеи, които родителите често имат за нещата, които трябва да се случват с детето им. В повечето случаи тези представи са идеализирани и не отговарят на реалността. Затова и голяма част от организациите нямат желание паралелно с тревожността на детето да работят  и с тази на родителите. Особено що се отнася до гнева, раздразнението и реакциите, които разочарованието предизвиква у някои родители.

Всъщност същността на посещението на детето на място, различно от вкъщи, се състои именно в откъсването от родителя и справянето с тревожността от тази трудна раздяла. Това е етап от развитието на детето, който е задължителен за неговото порастване и преминаването му в друг етап от развитието.

На другото място детето има няколко предимства, които рядко се изтъкват, но които са началото на т.нар. социализация:

-         - То е сред други деца, не е само както е вкъщи. Това измества постоянния фокус от него и му позволява да изпробва доста повече варианти на поведение, позволява му да се чувства по-самостоятелно, то самото става свидетел на други видове поведение, разтоварва натрупаното напрежение от контрола и желанието на родителя;

-         - Доверява се на друг човек. На детето започва да му се налага да намира начини да комуникира с човек, различен от мама и тате. Трябва да се довери на някой друг и да му покаже, че харесва или не неговите правила. Често тази нова комуникация е трудна и травмираща, особено, ако детето не може да говори. Но това също е част от порастването, в което човек трябва да се научи да общува, да търси контакт с другите, за да поиска нещо, да изкаже мнение и да покаже своето желание, което започва да минава не само през призмата на взаимоотношенията вкъщи, но и през контакта с другарчетата и хората, които се грижат за него.

-        -  Детето е въведено в обществото. С излизането то вкъщи и доверието в друг човек, събирането с други деца и съобразяването с определени правила и норми, детето бива въведено в спецификата на общността и културата. През това въвеждане минава и съгласието на родителите детето да се отдели от тях, за да порасне и да стане също част от тази общност. През него минава и възможността на родителя да се доверява на някой друг за грижите на своето дете, като не приема себе си като единствената абсолютна и най-добра инстанция за него. През това отделяне минава и признанието, че детето също е личност и може да има право на свобода, на избор, на свои приятели, пристрастия и занимания.

Много често родителите очакват, че в това ново място детето им ще бъде безкрайно щастливо и доволно, около него ще има едни послушни, спокойни и добрички деца, отзивчиви лелки и учителки, здравословно и разнообразно меню, индивидуално внимание и съпричастие. Освен това, доста често желанието е на децата да започнат да им се случват нещата, които не им се случват вкъщи – да започне да яде само, да казва, когато му се ходи до тоалетна, да не изпуска в гащичките, да не удря другите деца, да учи и да стои на едно място.

В началото, може би при първите един-два месеца, от посещението на ново място, особено що се отнася до дете под 3 години,или такова, което в момента се отказва от памперс , а дори и при дете, което вече съобщава за своите нужди, е възможно то да започне да се изпуска, да отказва да съобщава или да не желае да ходи на гърне. Това са нормални реакции и не бива да бъдат „решавани” със заплахи и предизвикване на страх у детето. Физиологичните нужди при децата са процес на отдаване и обмен на информация. Детето комуникира с желанието на любимия човек да бъде чисто, да подари нещо на този, който се грижи за него.

В „Корабче с крила” не дресираме, и не дисциплинираме по този директен груб начин, който се практикува в държавните заведения. Работим с презумпцията, че зад поведението на детето има по-дълбоки причини и че с течение на времето, когато то започне да се усеща уважавано, обичано и прието, желанието му за самостоятелност и порастване ще излезе отново на пред план пред тревогата и страха.

Първоначалното включване на детето в група, особено, когато тя е вече стикована и има история, може да изглежда като един доста хаотичен и безсмислен процес. Детето се движи, на пръв поглед, безцелно в пространството, взима една играчка, след това друга, не може да задържи вниманието си по-продължително време върху едно занимание. Или пък грабва една играчка и през повечето време стои „хванато „ за нея, не се включва в заниманията и стои встрани от другите деца. Тези симптоми на първоначалната адаптация се засилват още повече, когато родителят е там, защото детето спира да търси доверието на персонала, а основно се обръща към родителя. Освен това, то се чувства „задължено” да бъде с родителя си като по-този начин отговаря на неговата тревога и притеснения.

За различните деца адаптационния период може да е с различна продължителност, като персоналът може да помага с определени подходи, а начин, по който е конструирана средата и процеса, могат също да служат за „преход” към по- спокойни и доверчиви отношения.

За възрастта до 3 годинки, вниманието може да се задържи за около 10 минути на занимания, изискващи по-сериозно и задълбочено интелектуални усилия, и 30 минути , когато става въпрос за по- рутинни, еднотипно-повтарящи се действия. Обикновено едно статично занимание и игра се редуват с по-интензивно и раздвижено такова. Нуждата от движение е доста изразена във възрастта до около 7 години, когато детето вече може да стои по-продължително време седнало и да гледа и възприема учебен материал, поднесен еднопосочно чрез директна статична информация. Преди този период, и особено до 3 години, нуждата от директно боравене с материалите, играчките, предметите и желанието за експериментиране за преместване в пространството и трениране на тялото на по- фини и груби движения, доминира.

В средата, която „Корабче с крила” предлага, на базата на специфичната работа и процес, съблюдавани и ръководени от специалист, могат да се направят редица изводи и препоръки, за работа с всяко дете, като се съблюдават принципите на индивидуалния подход.

Като заключение, искам да припомня на родителите да говорят на децата си, зачитайки правото им да знаят какво се случва или ще се случва с тях. Искрения тон и споделяне са нещата, които дори бебета „чуват”, а интуицията и спонтанността на родителите са гаранция за една по-пълноценна и истинска връзка с детето.

Автор: Яна Мандажиева, психолог