Хермин Хелмут , учителкя ат Виена, е формално първата, която прилага говоренето и играта като средство за терапия на деца. През 1920 г. тя пише, че „анализата на възрастни и деца има еднакъв край и обект – възстановяването на психичното здраве и равновесие, нарушени от познати и непознати фактори.” Първоначално, посещавайки своите малки пациенти по домовете, Хелмут оценявала влиянието на семейството и приемала трудностите на децата, свързани много повече с неразрешените проблеми на родителите. Тя също така вярвала, че съзнателните инсайти, не са начина децата да намерят облекчение и помощ в играта.

Най-организираните опити за детска терапия възникват около Ана Фройд във Виена и Мелани Клайн в Берлин.И двете вярвали в богатството и сложността на детството и детското развитие, оценявали детското страдание и считали игровата терапия за начин за разбиране и помощ. Въпреки това, между двете има доста противоречия.

Клайн виждала играта в терапията на деца като еквивалент на свободните асоциации при възрастните и я използвала като механизъм, за да прави директни интерпретации на несъзнаваното дори при много малки деца. Тя се фокусирала специално върху това, което смятала за детско преживяване на изоставяне, завист и гняв – концепти, актуални и днес.

Методите на Ана Фройд били по-премерени, целящи да помогнат на детето да осъзнае защо действа, мисли и чувства по начина, по който го прави, като тези инсайти провокират личностна промяна. Тя уважавала детското поведение и защити като най-добрият начин децата да се справят със своята тревожност, травми, житейски преживявания и порастване. Сферата на нейната работа били не само разпознаваеми фактори като здравето на детето, условията,  в които живее, познавателните му възможности и други подобни, но също и насърчаване на познанието за родителството и процеса на учене като важни функции на детския терапевт. Ако Зигмунд Фройд е баща на психоанализата, то Ана Фройд е преди всичко майка на детската терапия.

 Основни конструкти, цели и техники

Целите на психоаналитичната игрова терапия са много и включват помощ за облекчаване на детското страдание (потушаване на тревожността и свързаните с нея телесни симптоми, премахване на депресията, облекчаване на дълбока мъка и траур), помощ при травма, адаптация към сложни житейски ситуации, като например развод; справяне с болест и съобразяване с лечението; фоби;, по-добро съсредоточаване и учене в училищ;, справяне с  гняв и агресия; работа с деца с познавателни и физически увреждания.

Въпреки, че тези цели звучат като целите, набелязани и от други терапевтични методи, аналитичната игрова терапия  има по-амбициозни задачи – да насочи към промяна не само на поведението или симптома, но и на по-дълбоките и съществени аспекти от личността на детето и начина по който се справя с трудностите от живота. Психоаналитичната игрова терапия може да се използва, за да облекчи вината и гузната съвест на дете, което не може да намери само утеха. Може да погне на децата да интегрират различните аспекти на своята индивидуалност, или да е в помощ при приемане и справяне с проблемите и кризите през различните етапи от развитието, като напр. отделянето и порастването, адаптирането към пубертета и промениет, свързани с него. Може да бъде от помощ при деца с проблеми в привързването, като им помогне да се свързват по-лесно със себе си и с другите. Този вид терапия е изключително добра при насърчаването на гъвкавост и адаптивност, спомагайки за преодоляването на уязвимостта на детето към психотично и гранично функциониране, особено по време на стрес.  Може да помогне на инхибирано дете да бъде по-спонтанно, активно и щастливо, на импулсивното дете да бъде по-сдържано и отговорно, на нарцистичното дете да бъде по-малко податливо на нараняване на самочувствието и реактивна ярост.

Психоаналитичната игрова терапия отива отвъд моментната болка или затруднение и разчиства пътя  на здравословното развитие, от момента, в който е било прекъснато от външна травма или вътрешни неразрешени конфликти (невроза). Тя също е ефективна при подпомагане на деца, които изпитват съществени затруднения при идентификацията си, като им помага да бъдат по-адаптивни, по-уверени в себе си, по-самостоятелни при вземане на решения и в по-голям мир със собствените конфликти и затруднения.